Синьо лято в Кейп Код, част 4: Септември - за втори път в Бостън, за не последен път в Ню Йорк и на път за вкъщи с носталгия

Отново в Бостън

Септември в Хаянис за нас продължи по-малко от две седмици. Но тези две седмици бяха наситени със събития - последен работен ден от едната и от другата работа, връщане на униформата, в която се потих цяло лято, получаване на последните чекове, пътуване до други градове и друг щат, дълги вечери с приятели на среднощни разходки, подготвяне на багаж, последно върлуване из магазините в мола, за да си похарчим парите (онези, които решихме да не пестим).

Аз изобщо нямах намерения да ходя до Бостън за втори път, но когато един колега от работата ми в хотела ми предложи да го придружа на изита му за шофьорска книжка, нямаше как да откажа на последния си шанс да видя Бостън. Всъщност имаше какво още да видя, което не успяхме да посетим през август.

Например Масачузетския институт по технологии - MIT!

Докато чаках сръбския си приятел да се справи с изпита, имах няколко часа да се поразходя сама из града. Не знам дали съм споменавала, но още в началото на лятото с приятелите ми, с които отидохме в САЩ, решихме да н си взимаме СИМ карти. Все някак щяхме да изкараме. И беше много хубаво да ви кажа честно. Като едно време... Само дето не съм живяла през едно време и не знам точнно какво е, но предполагам, че е нещо близо до това.

Всичко ставаше с уговорки за време и място. Ако търсиш някого за нещо и не се намираш някъде, където можеш да хванеш wi-fi, трябваше да отидеш до къщата му, до местоработата му или да намериш някой, който го познава. Абе забавна работа.

Та, така. С моя приятел се разбрахме в еди-какъв си час да се чакаме там, където сме се разделили, а през това време аз ги свърших следните...

Купих си разни неща за ядене и си намерих приятно местенце край река Чарлз, където имаше зеленина, пейки и красива гледка към централната част на Бостън. За моя изненада се натъкнах на група канадски гъски (ако сте чели предишните статии, знаете, че са ми любими). Реших да се присъединя към тях. Те явно бяха свикнали с хора и не се притесниха. Даже ги почерпих с бадеми.

По-късно отидох да видя МИТ. На предното ни посещение в Бостън се разходихме из кампуса на Харвард, но не успяхме да се доберем до МИТ. Този път реших да му отделя време.

Това е частен университет и научен институт, основан през 1861 г. Намира се в град Кеймбридж. Самият Кеймбридж е непосредствено долепен до Бостън и на картаа изглежда сякаш е част от самия Бостън. Аз и преди съм казвала, че американската селищна система е много по-различна от нашата. Университета Харвард ъщо се намира в Кеймбридж. Ако си достатъчно ентусиазиран, можеш да стигнеш пеш от центъра до двата унверситета. За да стигна до МИТ от крайречния парк с канадските гъски ми бяха необходими 30-40 минути ходене.

Пред главната сграда на университета имаше просторна полянка, на която без проблем човек можеше да си полегне и да не прави нищо. По едно време реших да се пробвам да вляза в университета. Беше на свободен достъп. Освен фоайето, успях да разгледам и някои коридори. Натъкнах се дори на лаборатории с прозрачни стени. Съвсем нормално вътре си работиха хора и можеше да видиш какво правят. За момент се почувствах като в лабораториите в сериала "Теория за Големия взрив"!

Голямата ябълка за 4 часа

Друго велико пътуване през септември беше ходенето ни до Ню Йорк. Един от последните ни дни там с мои приятел, с когото отидохме заедно, решихмеда "отскочим" до Ню Йорк за един ден.

Това беше много необмислено решение от наша страна, но о разбрахме едва пред свършен факт.

Една сутрин отидохме на автогарата в Хаянис, за да си хванем автобуса в 7 ч. Пътят до Ню Йорк от Хаянис беше около 4 часа. Щяхме да имаме 6-7 часаза обиколка без давлизаме никъде. До тук добре. Чакаме на гарата, чакаме, чакат и други хора. 7 и 20 минава, а автобус още няма. Добре, закъснява. Ще ни се скъси времето. В някакъв прекрасен момент обаче някой идва от няъде, за да съобщи, че шофьорът се е разболял и днес автобус няма да има. Шок и ужас. ова е по-зле и от българското БДЖ, не мога да повярвам! 20-30 човека се разотиват разочаровани, но явно не им е било спешно да отидат в Ню Йорк.

На следващия ден правим втори опит. Не се отказваме, все пак след 4 дни трябва да си ходим със самолета към България. В 7 часа чакаме упорио на автогарата. Автобусът закъснява, но... все пак се появява!

Пътуваме си ние и очакваме пътт да е 4 часа, както е обявено. Обаче кой да се сети, че влизането в града само по себе си ще отнеме час и половина! Ами как кой, онзи дето все повтаря, че американските градове са много различно устроени от нашите.

Влизането в голям град тук не е просто минаваш табела с името на града има различни магазини, фабрики и индустриални постройки. Тук минаваш през 31 села, 53 сателитни градове, 88 квартала и поне още толкова задръствания. Току виж си 4-часовото пътуване се превръща в 6 часово.

Слизаме от автобуса в Ню Йорк в 2 часа след обяд.

Автобусът за прибиране е в 6 часа вечерта.

Добре, да видим какво можем да направим за 4 часа тук.

Излизаме от автогарата и моментално се оказваме във вихрушка от хора. Всякакви. Представете си всички различни хора от целия свят с техните харктерни расови черти и етнически особености, с техните цветове на кожата, с техните си собствени стилове на обличане, униформи, носии, високи, ниски, руси, черни, тибетски монаси, бизнесмени, бездомници, продавачи на хот-дог с колички, файтонджии с коне, хора със слушалки, бързащи хора, блъскащи се хора...

Успяваме някак да се измъкнем от тълпата и си хващаме по нашите си задачи.

Отичитаме се в Сентрал парк - зелените двобове на този огромен, мръсен и всъщност доста неприятно мирищещ на хот-дог, кон, тоалетна, канал, гориво град. Сентрал парк е страхотен. Огромен е и е първият планиран парк в САЩ. Изграден е между 1857 и 1876 г. В него има многобройни езера и алеи. Не успяваме да видим и половината от него.

Насочваме се към Empire State Building - един от най-известните небостъргачи не само в САЩ, но и по света. За целта вървим по Пето Авеню, широка и доста популярна улица в Манхатън. Там са най-скъпите магазини на различни марки и дизайнери. Стигаме Емпайър Стей и спирамеза снимки. Има опция да се качиш на върха, но заради краткото ни време там си остааме с надежда някой друг ден да дойдем и да се качим. Построен е между 1930 и 1931 г. За мен това е изумително предви, че има 102 етажа и е висок 380 метра! Може би разсъждавам от гледна точка на човек, който вече четири години гледа как строят шестетажна сграда от прозореца на кухнята си и още не е довършена!

Емпайър Стейт е бил най-високата кула в света преди да построят Световния търговски център през 1970 г., пак в Ню Йорк. Към 2025 г. той е осмата по височина сграда в Ню Йорк, десетата в САЩ и едва 59-тия небостъргач в света.

Успяваме да видим и Таймс Скуеър. Това е оживено търговско кръстовище в средата на Манхатън на кръстопътя на Седмо Авеню и 42-ра улица, като по средата бива пресечен и от Бродуей - Меката на театъра и развлекателната индустрия. Осветен от многобройните дигитални билбордове, на които постоянно се сменят реклами на продукти, компании и трейлъри на филми. С искрящите си цветове и резки движения ми причиняват някакво чувство за загуба на усещане за време и място. Сякаш съм в бъдещето, но не знам утопия ли е или дистопия. А може би съм влязла в някакъв филм, който съм гледала наскоро и дейтвието се е развивало в Ню Йорк? В рамките на един ден през Таймс Скуеър преминават около 330 000 души! Много от тях са просто туристи като нас.

Тук Слънцето започва да ни оставя, а и наближава времето, в което тръгва автобуса ни към Хаянис. Отправяме се към автогарата. Прибираме се в някаъв нечовешки час около 1-2 през нощта. Но след толкова облъчване е трудно да заспиш.

Във въздуха витае есен и носталгия

Септември идва и трябва да се сблъскаш с тежката истина, че животът ти тук скоро ще свърши. Започва да те гони носталгия по място, което не ти е родно и не е твое. Но ти дори не си го напуснал, а вече знаеш, че ще ти липсва много. Ще си спомняш с тъга и тежест в сърцето за дните, прекарани тук, за приятелствата, за приключнията, за мириса на океана, за разходките из улиците, когато още опознаваше мястото, за Това не е спомен или някакво пътуване, не е просто едно лято, не е период в живота ти, то си е цял отделен живот.

Намерил си приятели и хора, които са готови да ти помогнат и да се погрижат за теб, когато трябва.

Намерил си място, където отиваш, за да прекараш време на спокойтвие или да тъжиш за дома.

Намерил си любимите си храни, които никога повече няма да опиташ, защото се продават само тук.

Установил си режим, навици и начин на живот.

И изведъж идва септември и лятото свършва. И по-лошо - Америка свършва. Как да я оставиш?

Туристите започват да намаляват. Започва да захладнява. Дните стават по-къси. Освен, че мирише на есен и студ, освен че изпращаш лятото, което винаги е трудно и боли, сега трябва да загърбиш и мястото и живота си тук. И новата си личност също.

Започваш да си оправяш багажа, да купуваш сувенири, лакомства, да бориш паритее, които си изкарал, да закриваш сметки за телефони, в банки.

И е време за една последна разходка.

Отивам последно на бейзболното игрище, но е надвечер и няма мач в момента. За сметка на това цяло ято от моите приятелки канадските гъски са превзели терена и кълват нещо.

Последно на главната улица, където се случваше всичко интересно  - намираха се ресторанти, предлагащи местни океански специалитети, сред които огромни червени омари, барове, заведения за хранене, магазини за дрехи и суичъри с надписи и щампи за спомен от Кейп Код, магазини за сувенири и други подобни туристически атракции. Сега почти всичко е затворено. Няма клиенти, стоката се е обрала. Все пак купувам разни дреболии и джунджурии, суичери, които да ми напомнят за мястото и да раздам на близките.

Обикалям за последно уличките на градчето. С къщичките, сякаш излезли от филмче, с тучните полянки, със спокойните хора, седнали на верандата, които без да те знаят кой си се провикват, за да те поздравят. И ще си спомняме за животът на острова - спокоен и лежерен.

Последна разходка край пристанището, кея и брега на океана. За последно гледаме фара на града, който напомня за моряшката самота и надеждата в тъмнината.

За последно стъпките ни остават по улиците, за последно се смеем с приятели, а после се разотиваме по къщите и си взимаме довиждане. Полетите ни са по различно време и няма да се видим повече. Нито някога ще се върнем тук. Прекалено е далече. Ще оставим това място, но то няма да остави нас.

Това беше септември - тъжен, хладен, последен. Може ли да забравиш някога първото си ходене отвъд Атлантика?

Тогава още не знаех, че ще видя тези хора отново някъде по света. Или че това няма да е последният ми път отвъд Атлантика. Трябваше само да почакам около две години.