Веднъж открих градче насред плаж в Тенерифе!

Приключения в Тенерифе

Всеки ден беше ново приключение до някоя сравнително близка дестинация. градчето, в което бях на гости Сан Кристобал не беше от голямо значение за междуградския транспорт, така че за всяко по-малко градче трябваше да пътуваме до столицата Санта Круз и да направим трансфер от там. Санта Крус не беше много далече от Сан Кристобал - на 15-20 минути с автобус, който беше редовен, защото много хора прехождат от град в град. Така стоят нещата там - има един главен град сред много наоколо и съвсем спокойно можеш да разчиташ на обществения транспорт, че ще стигнеш навреме, за да свършиш някоя важна задача, ако случайно живееш в малко градче. Всъщност Сан Кристобал е толкова близо до Санта Круз, че не е ясно къде свършва единия град и къде започва другия. Между тях можеш да се предижваш дори с трамвай.

В един от дните си бях наумила да посетя близко градче на име Радасул. За целта трябваше да се добера от Сан Кристобал с трамвая до Санта Круз, а от там да се прехвърля на автобуса за Радасул. Тогава тъкмо бях започнала да уча испански в България, така че това соло пътешествие беше шанс да упражня уменията си. Още на гарата в Санта Крус успях да се справя с най-важното - да си купя вегетариански сандвич! Важно е да е sin carne. Това изрично го бях научила. Да не стават недоразумения.

От Санта Крус до Радасул, градчето, което си бях набелязала имаше още 15-ина минути с автобус. Става дума за едно наистина миниатюрно градче, което всеки път, когато търся на картата, не успявам да намеря лесно. Дори си няма собствена уикипедия страница. Намира се в община Ел Розарио, която има към 17 000 души общо за всички градове в нея.

Пристигане в Радасул

Слязох от автобуса и се озовах на паркинг, където нямаше грам сянка. Макар и февруари, слънцето печеше наперено и нагряваше черния асфалт. Продължих напред като вляво от мен остана морето, а вдясно имаше 8-9 етажни еднотипни хотели в топли цветове - пастелено оранжево и розово. Стигнах малко заливче с черен пясък, което не е рядкост за Тенерифе, тъй като на самия остров има вулкан.

Тук отварям скоба, за да поясня, че този вулкан се казва Тейде и със своите 3715м е най-високата точка в Испания. Ако не е станало ясно до тук - Тенерифе е част от архипелага Канарски острови. Канарските острови са автономна територия на Испания в Атлантическия океан, но са най-близо до страната Мароко (само на 100 км на запад от нея).

Някъде сред скалите вдясно от заливчето забелязах стълби. Поех по тях и те ме отведоха по добре направена пътека за разходка с дървен парапет, продължаваща само направо между скалите и морето вляво. След известно време вървене само напред минах в подножията на хотели, кацнали върху скалите край брега.

Някъде сред скалите вдясно от заливчето забелязах стълби. Поех по тях и те ме отведоха по добре направена пътека за разходка с дървен парапет, продължаваща само направо между скалите и морето вляво. След известно време вървене само напред минах в подножията на хотели, кацнали върху скалите край брега.

После попаднах на естествен каменен навес от скали, по чиито зеленясали камътни се стичаха капчици вода. Продължих напред и след десетина метра се появиха отново стълби нагоре. Тръгнах по тях и се озовах пред огромна сграда, навярно хотел, с розови акценти по оградата и терасите.

Излизайки от територията на хотела, попаднах отново на черния плаж, този път пред друг хотел. Беше сигурно 20-етажен! Доста монументален, дори леко напомнящ на бруталистичната архитектура от соца на Балканите и Източна Европа.

Странно, но изглеждаше съвсем обезлюден. По плажа почти не срещах жив човек. А пред хотела, на границата на пясъка с морето имаше и басейн, пълен с вода, но също даващ вид на изоставен.

Продължих напред по крайбрежния път, за да видя къде ще ме отведе. Стигнах го естествен край. Тук явно свършваше градчето и започваха пусти черни скали със сукулентна растителност.

Надежда в края на пътя

В далечината на брега ми се видя някакво населено място с бели къщурки без покриви и тъмни прозорчета, сякаш излъчваше някаква гръцка енергия. И ето как си наумих, че трябва да го стигна.

Скалите и плажа ми изглеждаха проходими, така че тръгнах да вървя по тях. Бяха редица скалисти, диви плажове, където за моя изненада срещах само нудисти. Тук един гол човек, там друг гол човек, малко неудобно се получи, но каквито и ситуации да ти поднася животът, важното е да продължаваш смело напред. Така направих и аз. Върях все напред, мислейки си, че може пък и да стигна скоро до това бяло градче на брега.

Като ви казвам, че вървя до морето по плажа, тук вече имам предвид скалист плаж, не с широка пясъчна ивица. От време на време тези скали ставаха по-височки и стръмни, дръг път бяха по-ниски и стабилни, но си бяха все скали и само скали. Веднъж се появи дори и пещера. Аз, обаче продължавах да се боря, все пак си бях задала цел и трябваше да я стигна.

Не знам какво съм си мислела, че да вървя сама по непознат плаж, сред нудисти, че и в опит да стигна неясна дестинация. Да си млад е и благословия, и проклятие.

Пристигане в... Къде всъщност се намирам сега?

След 20-30 минути прескачане и подскачане на и по скали в крайна сметка се озовах пред някаква лодка, декорирана сякаш да бъде символ в началото на град и на нея пишеше El Varadero. Вече бях съвсем близо. Навлязох в бялото градче по някакви тесни пешеходни междукъщни пространства.

Нямаше улици. Просто пътечки между гъсто застроени къщички. Може би е някакво рибаско селце?

Много ми напомняше на някое гръцко градче, от Санторини може би, но като не съм ходила там, как да го сравня? Отново нямаше жива душа, дори не изглеждаше обитаемо, но определено не беше изоставено, нито занемарено. Явно хората са на сиеста по това време на деня, а не като мен, скитащи из непознати пространства. По едно време се озовах на плажче и там видях момиче да играе с кучето си.

Нямах много време да стоя тук, но поне успях! Аз пристигнах!

Погледнах часовника си и минаваше 4 часа. Имах долу-горе 40 минути да се върна, там където ме остави автобуса, а последния беше в 5 и нещо. Тръгнах си обратно, предвидила, че все пак ходенето по скали си е трудоемко, но пък оставя интересни спомени. А и аз вече имах опит, знаех какво ме очаква. Все пак пътят към вкъщи никога не е дълъг.

Такива ги върших аз на младини. Не, че и сега не съм млада (аз винаги ще бъда), но е забавно да го казвам и придава малко доза мъдрост и драматичност.

До скоро, драги ми приключенци!